това, което следва...

Остани... има толкова многа болка...


Някой ми беше казал, че очите говорят... Какво ти казаха моите... Усмихната чаровница... Миледи, нежна и ефирна като сияние...


Но видя ли това, което имаше там сутринта...


Отивайки на работа, пазех онова чувство - гъделичкащо отвътре стомаха, когато си превъзбуден, като нов пролетен трепет. Унесена в чертежи и как да проектирам масата н апоредния капризен клиент, така че цветето да изглежда толкова примамливо истинско като декорация, усетих болката. Болка примесена със страх... гарнирана с изненада.


Една моя колежка, която от около месец е в болнични дойде с майка си и сина си. Привидно изглеждаше бодра и весела, но в очите й зрееше гняв. Резултатите от лекаската комисия бяха лоши...


За кой пореден път от няколко месеца насам слушам само за тези лоши новини...


Тя болната от рак в напреднал стадий търсеше с кой да поговори... къде да намери сила...или просто кой да й се усмихне и да помълчи заедно с нея.


Трудно е когато има толкова страдание около теб да останеш безучастен - някои болки приемаш с отвръщение, някои със съпричастност. Но винаги имаш ясната емоция, че участваш в случващото се с другия.


Колкото и да се стараех да запазя самообладание, при всяка нейна напираща сълза, в мен се забиваше по една стъклена прашинка...


Безучастно приятелство... нетърпимо примирие... гняв...


Болка...


Това се случвало само на добрите хора, но Господ си ги пазел...


Изпитание... хаха хаха


A някой няма ли да попита "Докога"...