...спомням си тази снимка... ти четеше книга, а аз се въртях около теб изпробвайки различните функции на новият си фотоапарат. Е, не е професионален, но пък е любимата ми марка и в случая с голямото ми желание да снимам, като дойда при теб.
Сега се замислям за сълзите, стичащи се по лицето ми след първата ни раздяла... стоейки на гарата и двамата гледахме в ралични посоки - те понякога казват много повече отколкото нашите думи.
Вторият път беше някак рутинно - на гарата, аз си тръгвах за вкъщи - незнам дали заплаках от това, че ти оставаш там, или от спомена, че преди няколко часа бях плакала в преградките ти... за това, че си до мен, а не те усещам.
Сега плача за себе си... трети път, нарекох сълзите си с твоето име. Изгаряйки всяка поричка от лицето ми... оставяйки дири на безплътност, умираща болка... опитвам се цяла вечер да не плача, да не се усмихна насила...
И спомяйки си тази снимка ме заболя. Някак странно. За втори път. Намразих се. Намразих и теб, но знам че няма да ти го кажа. Ще запечатам спомена за преплетените ни длани и когато те видя ще се усмихна. Дали неискрено или иронично на себе си - само аз си знам, колко силно ще боли и ще плача... за теб
