ноща на прилепите - ева бехщайн, разказ за мен, за теб, за ноща в която се губим...

me

The people watching ... talking ... touching.... thinking... falling in love ...
and all the time I'm among them ... like a shadow

в моментите, които си до мен

...спомням си тази снимка... ти четеше книга, а аз се въртях около теб изпробвайки различните функции на новият си фотоапарат. Е, не е професионален, но пък е любимата ми марка и в случая с голямото ми желание да снимам, като дойда при теб.

Сега се замислям за сълзите, стичащи се по лицето ми след първата ни раздяла... стоейки на гарата и двамата гледахме в ралични посоки - те понякога казват много повече отколкото нашите думи.

Вторият път беше някак рутинно - на гарата, аз си тръгвах за вкъщи - незнам дали заплаках от това, че ти оставаш там, или от спомена, че преди няколко часа бях плакала в преградките ти... за това, че си до мен, а не те усещам.

Сега плача за себе си... трети път, нарекох сълзите си с твоето име. Изгаряйки всяка поричка от лицето ми... оставяйки дири на безплътност, умираща болка... опитвам се цяла вечер да не плача, да не се усмихна насила...

И спомяйки си тази снимка ме заболя. Някак странно. За втори път. Намразих се. Намразих и теб, но знам че няма да ти го кажа. Ще запечатам спомена за преплетените ни длани и когато те видя ще се усмихна. Дали неискрено или иронично на себе си - само аз си знам, колко силно ще боли и ще плача... за теб

какво да Ви кажа...

няколко дни си мисля, да ви кажа честно и аз май незнам как да дифинирам точно това... за какво си мисля хахахха... лесно вкарваш някоя непозната думичка и малко се издигаш като по-знаещ. та напоследък около мен разговорите се въртят около една тема - " как подсъзнанието влияело на хората, и че позитивното мислене лекувало ". леле, виждате ли колко сме умни да прозрем великата истина за това, че просто трябва да се усмихваш малко повече за да се случват работите по лесно...

това, което следва...

Остани... има толкова многа болка...


Някой ми беше казал, че очите говорят... Какво ти казаха моите... Усмихната чаровница... Миледи, нежна и ефирна като сияние...


Но видя ли това, което имаше там сутринта...


Отивайки на работа, пазех онова чувство - гъделичкащо отвътре стомаха, когато си превъзбуден, като нов пролетен трепет. Унесена в чертежи и как да проектирам масата н апоредния капризен клиент, така че цветето да изглежда толкова примамливо истинско като декорация, усетих болката. Болка примесена със страх... гарнирана с изненада.


Една моя колежка, която от около месец е в болнични дойде с майка си и сина си. Привидно изглеждаше бодра и весела, но в очите й зрееше гняв. Резултатите от лекаската комисия бяха лоши...


За кой пореден път от няколко месеца насам слушам само за тези лоши новини...


Тя болната от рак в напреднал стадий търсеше с кой да поговори... къде да намери сила...или просто кой да й се усмихне и да помълчи заедно с нея.


Трудно е когато има толкова страдание около теб да останеш безучастен - някои болки приемаш с отвръщение, някои със съпричастност. Но винаги имаш ясната емоция, че участваш в случващото се с другия.


Колкото и да се стараех да запазя самообладание, при всяка нейна напираща сълза, в мен се забиваше по една стъклена прашинка...


Безучастно приятелство... нетърпимо примирие... гняв...


Болка...


Това се случвало само на добрите хора, но Господ си ги пазел...


Изпитание... хаха хаха


A някой няма ли да попита "Докога"...